| Хирошима - ужасът |
|
В памет на стотиците хиляди невинни жертви на
"На 30 000 фута височина сме. Пред Енола Гей друг B-29 вече летеше над Хирошима, проверявайки времето. Той издаде сигнал за тревога. Беше сигнал за въздушна тревога. Беше от вида, който предупреждава за възможността от нападение. Докато хората чакаха в убежищата си, метеорологичният самолет докладва данните на Енола Гей чрез кодирано съобщение. Съвет: Бомбардирайте. Хирошима е! " "Метеорологичният самолет се отдалечи. За известно време изгледаше, че опасността е отминала. Около 30 минути по-късно прозвуча сигнала за край на тревогата. Това означаваше, че повече няма да има въздушно нападение, така че всички се завърнаха по работните си места, в офисите и фабриките. Според мен това бе причината, че толкова много хора загинаха, и не можаха да бъдат открити по-късно." Хиляди войници правеха сутрешните си упражнения на тренировъчните лагери. Д-р Хида бе прекарал нощта във ферма извън Хирошима, грижейки се за момичето с топлинния удар. "Събудих се точно когато минаваше 8 часа. Вече бях закъснял. Трябваше да се върна в болницата. Приготвих се, измерих пулса на детето, и й преслушах гърдите със стетоскоп." 16-годишната Теруко Фуджии се бе записала като ватман, искайки да участва във войната. Мъжете биваха изпращани на фронта, с армията. И тъй като броят им непрекъснато намаляваше, учениците бяха нужни за да карат трамваите. Банковата чиновничка Акико Такакаура и приятелката й бяха първите, дошли в банката в централна Хирошима. Само на 260 метра от мишената, Т-образния мост. "В банката се подписах в присъствената книга. Трябва да се подпишеш срещу името си, когато дойдеш, така че аз се подписах. По онова време жените трябваше да идват на работа за да изчистят. Това нещо би било немислимо сега!" Кинуко Дои беше медицинска сестра в транспортната болница, също близо до центъра на града. "Първата ми работа за деня беше да стерилизирам инструментите, и да подготвя пациентите за операция. Времето беше хубаво. Небето беше ясно, не се виждаше и облаче." В друга част на града, осемгодишният Такаши Танемори отиваше на училище. "Всяка сутрин, когато влезнехме в училище, играехме на криеница. Избирахме кой ще жуми. Изтичахме към главния вход и тази сутрин на мен се падна да жумя." Шигаи Хиратсука почина през 2002 г., но нейната необикновена история е взета от записките й. "Тъкмо беше минало 8 часа сутринта, бяхме приключили със закуската. Двете ни деца играеха до нас. Съпругът ми четеше вестник. Видях един самолет, приличащ на малка сребърна капка в небето над Хирошима. Веднага познах, че това бе американски самолет, тъй като никой японски не би могъл да лети на тази височина. Беше само един самолет, така че предположих, че само минаваше, както обикновено. Броях. Забърсвах плоскостите: в този момент бомбата бе пусната." "Бомбата е пусната! Минаха около 45 секунди от момента, в който тя напусна самолета до експлоадирането й. И мисля, че нямаше някой на самолета, който да не следи с часовника си, или да брои, или нещо подобно. Бях сигурен, че бомбата е повредена. Бях сигурен, че няма да стане. След 45 секунди времевите и барометричните пускащи устройства задействаха изстрелващия механизъм. Уранов куршум възпламени цилиндъра и го превърна в уранова мишена. Те стартираха ядрена верижна реакция. Твърдата материя започна да се разпада, освобождавайки неизброими количества енергия. В прозореца просветна бяла светлина. Светкавица, бяла като магнезий. Бомбата изпускаше разрушение на етапи." "Светкавицата дойде от гигантска огнена топка с ширина 300 м. Бях изумен. Светлината беше стряскаща. Дори и ако се обърнеш с гръб, шокът те пронизваше, точно в центъра на мозъка. В същото време, кожата, която беше непокрита, се нагорещи. Горещина. Горещина. Изгаряща горещина. Температурите непосредствено под огнената топка бяха 4000 градуса по Целзий. Топлинните лъчи оставяха сенки. Стълби, перила, дори и хората, оставяха очертанията си по камъка и метала. Всички навън биваха или изпарени, или се превръщаха във въглерод. В същото време светкавицата изпусна мощни инфрачервени и гама лъчи. Те можеха да минават през стените и да атакуват клетките в човешкото тяло. Отворих бавно очите си и за първи път погледнах по посока на светлината.Точно в този момент се появи облак във формата на гъба. Почти всички, които видяха това в Хирошима са вече мъртви. Не е останал почти никой, който да е видял случилото се. Миг от секундата по-късно дойде и ударната вълна, която се движеше със скоростта на звука. Тя превърна прозорците и стените в шрапнели. Когато тя удари, ме изхвърли от стола. Запращаше ме от стена на стена и от тавана към пода. Подмяташе ме, сякаш бях топка. Към мен дойде черен пояс от облаци. Дойде от онази посока, над билото на планината. Черният облак се разгъна между планините, и дойде към мен, завъртвайки се ето така. Точно така и ме загреба! Беше вихърът. Размята ме из къщата." "Вихърът бе много ярък, и продължи за много кратък период от време. Всичко свърши за няколко секунди. Не видяхме никакви трупове долу или нещо подобно. Не можеш да видиш как се сгромолясват сградите, не можеш да различиш такива неща. И дори и да можехме, не бихме могли да го направим, тъй като всичко беше покрито от пушек и прах. Не съм емоционален. Вече ви казах коя беше първата ми мисъл. Свърших си работата, но с такова облекчение, че всичко е минало добре, не можете да го разберете това. Виждайки пламъците на земята, и идващия облак, тогава започваш да се измъчваш, че си предизвикал такъв хаос долу и хората страдат." Няма точни данни за хората, загинали в момента на експлозията, но десетки хиляди хора по улиците близо до огненото кълбо се изпариха за частица от секундата. Мъчението едва започваше за оцелелите. Хиляди хора бяха осакатени и ужасяващо обгорени. Мнозина бяха погребани под отломките. Едва на 260 метра от бомбата, двете момичета в банката бяха намерили убежище от най-страшната част от експлозията в противоземетръсната сграда. Когато момичетата успяха да се измъкнат навън, ги очакваше адска гледка. "Сутрешната светлина бе изчезнала, целият град бе тъмен и обвит в пушек. Улиците бяха покрити с трупове. В представите изникваха думите 'Град на мъртвите'. Имаше само мъртъвци. Ние бяхме единствените оцелели. Всички бяха тръгнали за работа, беше 8.15 сутринта. Хората, които бяха вървели по улиците, бяха паднали мъртви един върху друг до където ни стигаше погледа. Бяха загинали моментално, голи, обгорени. Запитах се: "Защо?" И не можах да отговоря. Двете се превихме и избухнахме в плач. Как е възможно да се случват такива ужасяващи неща?" В транспортната болница, на около миля от епицентъра на експлозията, сестра Кинуко бе изхвърлена от прозореца. Както много други, тя бе нарязана от летящите стъкла. "Парченца стъкла се подаваха от цялото ми тяло. От главата, лицето, тялото ми." В друга част на града, мирната семейна закуска на Шигей Хиратсука бе заменена от хаос и смут. "Когато излязохме, видяхме, че целият град бе обърнат с главата надолу. Не бе останала нито една сграда. Избухваха пожари на различни места из целия град. Тогава потърсих децата. Мамо! Къде си? Мамо! Там лежеше дъщеря ми, Каску. Беше на шест години. Мамо, не мога да дишам... Бе затрупана от гърдите надолу от отломъци и мазилка. Мамо, измъкни ме! Отчаяно се опитвах да я измъкна. Побързай, мамо! Но каквото и да опитвах, не успявах. Измъкни ме! Пламъците се приближаваха все повече и повече. Пламъците бяха сред нас, и се издигаха наоколо. Не можехме повече да издържим на горещината и болката. Боли ме крачето! Не мога да дишам! Аз съм лоша майка. Не, мамо, не си отивай, не си отивай! Много е горещо! Аз съм лоша майка. О, боли! Знам, че не искаш да умреш. Мама не е достатъчно смела, за да остане и умре с теб. Мамо, къде си? Прости ми, Казу! Огънят ме изгаря!" Училището също се беше срутило от взрива. Осемгодишният Такашито Танемори и приятелите му бяха затрупани под останките, като крещяха някой да ги спаси. "Първото нещо, което видях, беше тъмнината. Тогава усетих, че няколко войници разчистват отломките над главата ми. И накрая един войник ме измъкна. Спомням си само, че войникът ме стисна здраво в ръцете си, и се запромъква между пламъците и огъня. Единственото място, на което можехме да избягаме, беше реката зад училището." Близо до гарата, на около 2 мили от експлозията, Теруко Фужии си помисли, че кабелите на трамвая са дали на късо и че всичко е по нейна вина. "Помислих си, че съм направила нещо. Помислих си, че съм повредила трамвая и съм направила нещо ужасно! И тогава си помислих, това бомба ли е? Точно тогава осъзнах, че не аз съм причинила всичко това." "Първо си помислих, че само района на гарата е засегнат. Видях ранени хора, които идваха към мен, кожата им висеше. Може би всички си мислеха, че ако дойдат насам, ще ги спасим. Хората в западната част си мислеха, че на изток ще е по-добре. Хората вървяха във всички посоки в пълно мълчание." Сред цялата разруха имаше поне едно чудо. Осемгодишният Такаши Танемори бе пренесен през горящия град от войника, който го спаси. Най-накрая, войникът стигна реката, и измежду тълпата малкото момче чу познат глас. "Баща ми ме забеляза някак си! Предполагам, че ме е извикал по име и сигурно съм отговор или казах "Това е татко!" И тогава той застана пред войниците и им се поклони много, много пъти, като каза "Благодаря ви! Вие го спасихте!" Д-р Хида се измъкна от руините на фермата на 4 мили от Хирошима. След като провери детето, което бе лекувал, се отправи обратно към града. Оттук до Хирошима са около 6 км. "На около половината път, изведнъж видях едно странно същество, появило се изневиделица. Тъй като беше лято, ако беше човек, трябваше да е облечен в бяло. Това, което видях, бе цялото в черно, от главата до петите. Катранено черно. Намерих го за странно. В горната част имаше нещо обло, подобно на глава. Имаше рамена: Следваше нещо като тяло. Но сякаш нямаше лице. Беше черно. Областта около очите беше подпухнала, нямаше нос, долната част на лицето бе само уста! Беше ужасяващо. Като доктор, първото нещо, което правиш е да измериш пулса. Но когато хванах ръката му, нямаше кожа. Нямаше какво да хвана. Така че стоях и говорех "Моля ви, дръжте се", и обикалях около него. Човекът потръпна леко и спря да се движи. Беше умрял. Бе вървял 3 км и сега умря тук. Този мъж бе първата жертва от бомбата, която видях." Новобранецът Шигеру Теразава бе на 7 мили от центъра на взрива. Изпратиха поделението му да помага на оцелелите, но скоро те се сблъскаха с ужасен конфликт, противопоставящ състраданието и обучението им. "Дори сега има неща, които никога няма да забравя. Едно от тях е звукът на хората, молещи ме за вода. По онова време ни се казваше да не даваме вода на лошо обгорените, да ви кажа истината, всички носехме тези големи, военни манерки за вода на хълбоците си. Хората молеха за вода, но ние не им давахме. Бяха ни казали, че ако им дадем, те ще умрат незабавно. И така, не им давах. Много хора умряха. Сега, връщайки се назад, ми се иска да им бях дал вода." Обгорени и кървящи, в страхотната горещина, хората отчаяно искаха да намерят вода. Те бягаха към реките, басейните и резервоарите. Една от тях, бе сестра Кинуко. "Знаех, че има водохранилище в задния двор на болницата. Много хора вече бяха влезнали вътре. Други хора скачаха върху тях. Хората отдолу се удавяха. Това бе гледка, която никога не ще забравя. Все още я сънувам. Тогава се случи нещо странно. Черни дъждовни капки започнаха да падат от облаците над горящия град. Отворихме си устите и започнахме да пием. Гърлата ни бяха пресъхнали, но беше трудно да уцелим дъжда с устите си. Дъждът бе почернял от сажди и пушек, които се бяха всмукали в издигащия се облак-гъба. При смесването на тези сажди с хладния, влажен въздух в горната част на атмосферата, те образуваха плътни, черни капки, и падаха надолу към града. Дъждовните капки бяха достатъчно големи, за да те заболи при падането им върху кожата ви. Изля се порой. Където падаше дъждът, се изливаше черна течност. Валеше черен порой. Това, което хората, пиещи дъжда не осъзнаваха бе, че той беше силно радиоактивен. След време той отрови хиляди хора." По-късно същия следобед, кметът на Хирошима издаде собствена прокламация. "Настоящата катастрофа е резултат от ужасно и нечовешко въздушно нападение. Очевидното намерение на врага е да подкопае бойния дух на японския народ. Граждани на Хирошима, разрушенията са големи, но това може да се очаква по време на война. Запазете духа си. Не губете кураж." На сутринта след бомбардирането започнаха спасителните операции. Бяха привлечени отряди от близките гарнизони. Те събраха труповете преди да се е разпространила някоя зараза. Ранените бяха откарани, за да бъдат лекувани. Организираха се временни болници, въпреки че медицинският персонал беше много малко. Д-р Хида се оказа лекуващ на 3000 оцелели в едно село близо до Хирошима. "Първоначално нямахме нито лекарства, нито оборудване. Докторите нищо не можехме да направим. И все пак, събрахме някои неща, и започнахме да лекуваме обгарянията." Сестра Кинуко се спаси по необикновен начин. "Не знам колко дълго съмбила в безсъзнание. Когато се свестих, си помислих: "Още съм жива". Явно Господ ми е дал сила". Когато се събуди, тя откри, че се намира в масов гроб. "След като изпълзях от дупката, успях да пресека улицата, да стигна до входа на болницата. Отне ми ужасно много време, защото не можех да се изправя, нито да вдигна ръцете си или да ги движа встрани. Пълзях като буболечка, и най-накрая стигнах входа на болницата. Д-р Хиноки от аптеката ме забеляза и възкликна: Още сте жива! Той ме вдигна и ме занесе в хирургичното отделение. Коридорът беше пълен с хора, лежащи един до друг. Именно тук ме оперираха и махнаха всички големи парчета стъкло, които се бяха забили в мен." По целия град хората търсеха оцелели близки. "Бащата на приятелката ми дойде предиобед да ни вземе. Но приятелката ми, с която бяхме избягали заедно от банката, си беше счупила гръбначния стълб. Тя почина след една седмица. Беше с година по-млада от мен. Сега съм почти на 80 години, но по онова време тя беше едва на 18. Когато си мисля за нея, тя все още е на 18. Беше много красива, нежна." Но тогава се случи нещо, което завинаги промени възгледите за бомбата. Започна се в болниците. Започна да се разпространява мистериозна болест. "Забелязах я след около четвъртия ден. Разбира се, и преди това е била налице, но си мислех, че хората умират от тежките изгаряния". Жената, която загуби децата си в пламъците, Шигей Хиратсука и съпругът й, бяха сред засегнатите. "Сложиха леглото ми до това на съпруга ми и взеха първо от него проба. След като взеха достатъчно кръв за пробата, махнаха иглата. Но кръвта не спираше да тече. Не помагаше каквото и да правеха. Дори и когато притиснаха мястото, кървенето продължи. Тогава по цялото тяло на съпруга ми започнаха да избиват червени петна. След това повърна голямо количество кафява течност. След това се отпусна назад и почина един час по-късно. Беше успял да оцелее до сега, но сега дори и той ми бе отнет". "Съпругът й беше един от хилядите, които починаха от тази нова и неизлечима болест - те гниеха. Това беше некроза. Нямаше бели кръвни телца, и кръвта нямаше сили да се бори с инфекциите, и така, тялото започваше да загнива. Накрая косата започваше да окапва. Когато човек си поставяше ръката на главата на пациента, в ръката му оставаха кичури коса. Оказа се, че най-тежко засегнатите са били близо до епицентъра, или са погълнали радиоактивен материал, подобно на хората, които пиха от черния дъжд. Впоследствие осъзнахме, че това е радиация, но по онова време не знаехме какво е това. Лъчевата болест се превърна в най-стряскащото последствие от бомбата." ------------------------------------------------------------------------- Днес само няколко са местата, които носят белезите от 6 август 1945. Прогорено дърво, сянката на изпепелен човек на някой камък. Спомените на очевидците също избледняват. Акико Такакура, банковата чиновничка, която е била само на 260 м. от епицентъра, е една от последните очевидци на абсолютния ужас на бомбата. "В Хирошима има един универсален магазин Сого, в който сядам понякога на чай. Оттам мога да видя пътя от банката към полигона, където избягахме. Виждам старци, разхождащи се щастливо по улицата. Млади хора, държащи се за ръцете и наслаждаващи се на разговора си. Деца, държащи родителите си за ръка и изглеждащи щастливи. И си мисля за тези ужасяващи моменти, които преживях преди много години, и всички тези хора, изгубили живота си. Питам се, за какво беше всичко това? Наистина ли се случи?" Всяка година на 6 август се провеждат церемонии, които да припомнят какво се случи на този ден, да се убедим, че тези събития не са забравени, и няма да бъдат повторени. По залез слънце до реката на Хирошима хората оставят десетки хиляди свещи, като всяка свещ олицетворява душата на един загинал човек. ------------------------------------------------------------------------- Почти всички военни лидери на САЩ от онова време заявяват, че използването на атомната бомба е било ненужно. Дори добре известният "ястреб" генерал Къртис ЛеМей казва: "Войната щеше да приключи до две седмици". Адмирал Уйлям Лий, началник-щаб на главното командване на президента Труман, по-късно пише: "Използването на това варварско оръжие над Хирошима и Нагазаки не бе от значение за войната ни с Япония. Японците вече бяха разгромени и готови да капитулират... Като първата страна, която го използва,... ние приехме етични стандарти, характерни за варварите от тъмните векове." Това не пречи на президентът Хари Труман (с еврейски произход) да каже след пускането на бомбата: "Това е най-голямото събитие в историята. Помислих си, че животът на четвърт милион американци* в разцвета на силите си струва два японски града." * четвърт милион е предполагаемия брой жертви, който американците биха дали в една война с конвенционално оръжие с Япония
3.26 Copyright (C) 2008 Compojoom.com / Copyright (C) 2007 Alain Georgette / Copyright (C) 2006 Frantisek Hliva. All rights reserved." |